Bulgaria’s 2014 Annual Defence Report: Plenty of Data, Low Political Impact

Годишният доклад за състоянието на отбраната и Въоръжените сили на Република България се изготвя в съответствие с изискването на чл. 23 на Закона за отбраната и Въоръжените сили на Република България (ЗОВС). Докладът трябва да бъде внасян в Народното събрание ежегодно до 30 март. Законът не определя с какъв вид акт Народното събрание трябва да изрази отношението си не толкова към доклада, колкото към реалното състояние на отбраната и Въоръжените сили (ВС). Въпреки това, очевидно, презумпциите са най-малко три:

• да се осигури реализиране отговорността на изпълнителната и законодателната власт за военната сигурност на страната, изразяваща се в адекватно целеполагане, съответстващо ресурсно осигуряване и контрол за изпълнението и резултатите;
• да не допуснат това, което г-н Ангел Найденов вече демонстрира – един народен представител да прекара няколко мандата в парламента и в комисия по отбрана, а когато стане ресорен министър, да обяви, че е „изненадан“ от състоянието на отбраната и въоръжените сили[1];
• да направи публичния дебат по военните въпроси информиран и конкретен, за да може гражданското общество да развива своя експертиза и да изпълнява ролята си на суверен на всички власти. 

Проектът на доклада е изготвен своевременно и е публикуван на уеб-страницата на министерството на отбраната във вид на “проект”[2]. Този подход вероятно предполага да има мнения по проекта и той да бъде поправен преди внасянето му в Министерския съвет (МС). Ако е така, тази позиция може да бъде полезна.

Определено докладът съдържа значително количество най-различна информация във всички важни аспекти на дейността на Министерството на отбраната (МО). Това е най-голямата му ценност и според мен – единствената. Много неща липсват на доклада, но най-важните сред тях са политическия характер и смисъла.

Каквито и да са законовите формулировки относно този доклад, писането на всяка страница на “Министерски съвет на Република България” не го прави документ на МС. Министерският съвет трябва  да е съвършено неадкватен, за да застане зад този текст (ако внимателно прочете не толкова цифрите, а начина по който е загатната отговорността за парите). За да възприема този отчет като лична отговорност и загриженост на “едноличния орган” на отбранителната политика, за мен е необходимо да разбера каква е неговата политическа визия, с каква стратегия я изпълнява, какво е постигнал и не е постигнал през 2014 г. и защо. В този доклад обаче за политици и политически съображения не става дума. През 2014 г. имаше трима министри и три очевидно различни политически платформи за отбранителна политика. Докладът не ми казва кой, как е управлявал и какво точно е постигнал. А докладът е за това. Иначе демократичният политически процес ще изгуби своя смисъл.

Аз очаквам министърът на отбраната да се отчита за ефектите от отбранителната политика и за начина, по който те са били постигнати. Ефектите се измерват с приноса на ВС към националната сигурност и се представят във вид на политически оценки. Политическите оценки се дават от първо лице единствено и множествено число: “азът” е министърът на отбраната, следван от началника на отбраната (защото има пряко предписани от закона функции), а “ние” е правителството, но не като извинение или упрек за недостатъчния бюджет, а като изпълнител на утвърдена от народните представители програма за управление. Начините, по които се работи в министерството се измерват с равнището на т. нар. интегритет или, иначе казано, с проявения висок морал и професионализъм и с недопускането на корупция, разхищения, връзкарство, роднинство, гарнизонен шовинизъм и т.н. Докладът не ми дава отговори на тези изисквания.

Стратегическата цел на отбранителната политика е военната сигурност на хората и страната, както и на нашите съюзници. Тя е ефект, който се постига чрез множество рационални решения и действия в рамките на една визия и стратегия за нейното осъществяване. Министърът и неговият екип трябва да са се научили вече да правят разлика между резултат и ефект. Липсата на такова знание вече доведе до уникалните парадокси от предишни години, да се купуват бойни средства, с които не може да се воюва, да се купува оборудване за милиони, което никой не използва, да се откриват гарнизони за вътрешнопартийни цели, да се обучават офицери заради обучението и т.н.

Само една илюстрация на цената на незнанието (или на нежеланието) да се прави истински рационална политика:

В края на 2013 г. по договор № УД 04-80/22.12.2008 г. авансово бяха отпуснати финансови средства от бюджета на Министерството на отбраната в размер на 6 900 000 лева и целеви средства в размер на 14 472 821 лева, които бяха изразходвани през 2014 г. за модернизацията на стационарната комуникационна система на военни формирования в Софийски регион и за изграждането на оптични кабелни линии за привързване на административни структури и военни формирования в Софийския регион и в градовете Пловдив и Стара Загора.[3]

Политически отчет означава също да научим пред какви дилеми е бил изправен министъра и какви решения е взел, как към тях се е отнесъл началника на отбраната, как всичко това се е случило в рамките на правителството и как са участвали (допринесли) депутатите. На хората в отбраната, начело с тримата (за сега само позиционни) лидери, трябва да им е станало ясно, че с досегашния начин на правене на отбранителна политика ще ни вкарат отново в мъртвия цикъл от 90-те години. Тогава стигнахме до катарзиса с План 2004, защото година след година се искаше бюджет, който се удовлетворяваше на 40-60 %, а ресурсните потребности непрекъснато се увеличаваха, защото нищо не се реформираше. В момента банката на НАТО и съюзниците е пълна с отлични идеи както за справяне с очевидно всеобщия недостиг на финанси, така и за подготовка да посрещнем следващите безумия на Кремъл. В доклада на нашето министерство обаче дори “Интелигентна отбрана” се споменава на точно две места – в текстовете за Центъра за управление на кризи и за създаване на съответния фонд.

Вместо с абсолютно честен и отговорен доклад министърът се е отчел със странен стил, който обаче се превръща в учебникарски пример за управленската ни култура. От една страна, министърът, а чрез неговия доклад и Министерският съвет, се оплакват на някого, че бюджетът за отбрана е недостатъчен. Ако народните представители бяха орязали бюджета при гласуването му през 2013 г. оплакванията биха имали някакво основание. Но в случая, изпълнителната власт, в лицето на две редовни правителства, е решила не само, че това са парите за отбрана, а и те да намаляват в перспектива. В доклада тази реалност е обяснена с уникален текст:

Република България и въоръжените ѝ сили са изправени пред предизвикателството, с наличните критично недостигащи финансови ресурси, да търсят пътища за изпълнение на възложените мисии и задачи.[4]

За читателя остава да открие кой е този, който е поставил “Република България и въоръжените й сили...” пред такова изпитание. Колкото до тайните пътища, по които само ние успяваме да изпълним задачите без пари, те се разкриват от данните в Таблица 1. В нея са показани крайно негативните тенденции по показателите “разходи за отбрана” и “разходи за закупуване на нови системи въоръжения, бойна техника и оборудване”, които би трябвало да повлияят негативно на всички входно-изходни параметри отчитащи развитието на способности. Способностите обаче са определени като “без промяна” или с тенденция към повишение. Като добавим, че над 90 % от планираните операции, учения, и т.н. са изпълнени, и те са с около 7 % повече от 2013 г., то картината показва една успешна година за отбраната.

И тя, за министъра, за началника на отбраната, а и за Министерския съвет, се оказва точно такава. Противно на всички оплаквания от недостига на пари, първият извод в заключението на доклада е българска военна класика:

Независимо от продължителния финансов недостиг и критичното състояние на въоръжението и бойната техника, българските въоръжени сили са в състояние да изпълнят възложените им мисии и задачи с известни ограничения.

Това вече е опасно дежа вю! От политическа гледна то казва просто и ясно: “и така може”. До кога и до къде – политиците не знаят, но знаят, че “и така може”. Както и да е с политиците, но аз бих искал да видя лицата на генералите, които са приели такъв извод.

Не може и не трябва Министерският съвет и Народното събрание да приемат този доклад. Експертите са се постарали отлично; политиците и генералите – никак. Този доклад има една единствена цел: самоосвобождаване от отговорност за невзетите необходими решения. Министърът трябва да повярва на хората, които вече са преживели последиците от нерешаването на проблемите: нерешените своевременно проблеми обезателно и бързо се превръщат в дилеми от типа “или – или”.